ЕГОИЗМЪТ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНА ОСНОВА НА ВСЕКИ ИСТИНСКИ КОМПРОМИС

Ако четете, или някога сте чели, моя блог, трябва да сте забелязали, че аз пиша доста за егоизма. Това не е така, защото се чувствам като някакъв философ или психолог, а защото не понасям логическите противоречия. А особено по по-философските теми такива са в изобилие. Аз обичам логиката, фактите, числата, историите и изводите от реалността – те ме успокояват и в същото време ме вдъхновяват и зареждат. Понякога, даже се чувствам като детектива  Монк. Не че съм гений като него, но изпитвам почти фанатично раздразнение от логическите противоречия. Понеже обичам и да пописвам, изразявам мнението си за тези противоречия в моя блог.

Доста често някои хора, сред които и такива занимаващи се с психология и психотерапия, както и доста блогъри, противопоставят егоизма на правенето на компромиси. Те заявяват, че човек трябвало да прави компромиси, а егоизмът му винаги му пречел. На мен егоизмът никога не ми е пречил да правя компромиси, даже той е основата на всички компромиси, които съм правил в живота си досега.  Дали имам нужда от някаква терапия? Какво ще кажете?

Е, аз няма да отида на терапия, защото като чета някои от писанията на психологическа тематика стигам до извода, че може да бъда подложен на психаротерапия – терапия от терапевт възприел прекалено навътре проблемите на пациентите са. За такива психотерапевти може би подходящ,и искрен, рекламен слоган би бил: Проблемите на пациентите ми са и мои проблеми.

Аз ще подходя прагматично към темата. Според мен отново е налице объркване на смисъла на понятията. Че има объркване около разбирането на егоизма и преди ми беше ясно,  но се учудих че има объркване и около разбирането на понятието компромис.

Много хора бъркат компромиса с жертвата и изпълнението на дълг. Те не си задават обаче един ключов въпрос: Защо, по каква причина се прави компромис, истински компромис?

 

Просто машинално да изпълняваш дълга си не е никакъв компромис. Ако беше така, в правенето на компромиси нямаше да има нищо специално – нищо, заради което хората да се чувстват добре. Когато просто изпълняваш някакъв неясен дълг, ти в крайна сметка нямаш ясна причина за това. Под ясна причина имам предвид някаква ясно дефинирана ценност. Именно, заради липсата на ясно дефинирана ценност ти всъщност не правиш компромис, а изпълняваш някакъв дълг. Компромисът е нещо специално, именно защото е свързан със конкретна и специална причина, в основата на която стои важна за човека ценност.

Не може да наричаме всяко машинално действие в изпълнение на някакъв неясен дълг компромис, защото тогава или ние ще се самопровъзгласим за наивни и програмирани ангелчета, или ще унищожим стойността на компромиса. По същата причина не можем да наричаме всяко мотивирано действие компромис – всички действия на психически стабилните хора обикновено са мотивирани – има конкретна причина за тях. За да определим обаче, дали едно човешко решение и съответно действие е компромис, редно е да определим каква точно е причината за извършването му, какво точно подтиква извършването му.  Да наричаме просто мотивираното действие компромис, е доста нелогично, направо безсмислено. 

Истинският компромис се извършва в името на някаква ценност – любим човек, важни взаимоотношения, голяма и ценна идея и т.н. Всъщност компромисът е отказване от по-малко ценното /поне в момента/ в името на по-ценното /поне в момента/, отказване от по-малката ценност в името на по-голямата ценност. Това, според мен, е висша проява на егоизъм. Тази проява се състои в преценка /най-добре рационална преценка/ на ситуацията, на величината на алтернативните ценности, на действията и на желаните резултати и съзнателен избор на по-големите ценности. По-егоистично от това здраве му кажи.

Припомням, че егоизмът е свързан с преследването и достигането на ценности, грижата за собствения интерес, опознаването и развитието на самия себе си, увереността в собствените способности, гордостта от резултатите и постиженията.

 

Да вземем някои примери от реалния живот:

Когато се обадиш на приятел с цел да се видите той може да ти каже, че днес няма да стане, защото е решил да прекара времето с детето си, да му помогне с домашните например и да го заведе на уроци по математика. Освен това той може да ти каже, че е много уморен от работа и не иска да излиза по заведения. Ако този човек наистина ти е близък, ако той реално прекарва достатъчно време с теб, ако той е показал, че те обича и уважава, ако се забавлявате редовно с него, ако можеш да разчиташ на него и въобще ако ти го обичаш и уважаваш, ако те кефи, да отстъпиш в случая е добър, логичен компромис. Това отстъпване е компромис, защото вие двамата предварително сте изградили и поддържате принципите на вашето ценно приятелство – вие се радвате един на друг, вие си общувате достатъчно често, вие се уважавате и обичате, вие се подкрепяте и си помагате. Именно тези ценности за теб са по-значими от това да осъществиш моментните си планове или от това да се направиш на интересен и да се нацупиш. Правейки компромис в случая, ти постъпваш истински егоистично, защото идентифицираш ясно всички ценности, свързани със ситуацията, и съзнателно избираш по-големите от тях.

Когато си на път да реализираш важна бизнес сделка, ти вече си наясно че печалбата ще е сериозна. Особено ако от сделката се роди едно изгодно и дългосрочно партньорство – например така фирмата ти ще навлезе по-лесно и по-успешно на нов и перспективен пазар. Голямата печалба от сделката и новите бизнес-възможности напълно отговарят на предприетата от теб корпоративна политика и представляват много значими ценности за твоята фирма. В тяхно име за теб би било напълно логично и нормално да направиш компромис – да речем да смениш куриерската фирма, с която работиш или да си отвориш сметка в друга банка

В заключение ще кажа, че е доста объркващо и манипулативно компромисът да се смесва с жертвата, дълга, алтруизма. Или дълг, подчинение и жертва, или компромис – не може и двете. Подчиненият човек не може да прави компромиси, най-малкото защото няма избор. Истински компромиси може да прави само свободният човек и то само ако действа егоистично.

P.S.

Ако искате да се задълбочите в темата за правенето на компромиси и връзката между компромиса и егоизма ви препоръчвам да прочетете есетата на Айн Ранд „Анатомия на компромиса“ и „Възможно ли е да не се правят компромиси в живота“.

Автор Мартин Търпев

Read Full Post »

НЕ Е ЛИ ВСЕКИ ЕГОИСТ? – НЕ, РАЗБИРА СЕ

Въпросът „Не е ли всеки егоист?” се среща често. И често хората, коментиращи по него отговарят утвърдително. Те свързват егоизма с инстинкта за самосъхранение и заявяват, че донякъде всеки бил егоист. Като се замисля логично, стигам до заключението, че това твърдение не е вярно – за мен не всеки е егоист, не всеки е истински егоист.

Човекът е създание с волево съзнание, което е заместило животинските инстинкти. Например, вярно е че един родител в повечето случаи изпитва умиление и обич към детето си, особено когато то е малко. Но тези умиление и обич не му дават автоматични инструкции за начина на отглеждането му. А инстинкт означава точно това – автоматична и безпогрешна система за възприемане на поведение. Инстинкти имат животните – едно животно не прави задълбочени разсъждения и преценка на ситуацията и алтернативите, преди да действа – то просто действа първосигнално. Например уличните кучета лаят и понякога хапят без да се замислят какъв човек и с каква цел ги доближава. При нас, човеците, не е така. Ние се замисляме и оценяваме ситуацията и алтернативите – или поне по-разумните от нас го правим с по-голяма честота и постигаме  по-добри резултати, в сравнение с по-неразумните.

Природата ни е отнела инстинктите, но ни е дала нещо по-съвършено – разум и заедно с него възможност за избор. Едно животно не може да избере начина, по който отглежда детето си, или начина, по който набавя храната си, или начина, по който се защитава. То действа по инстинкт. Едва ли очаквате един лъв например да не убие зебрата пред него и да гладува, докато търси алтернативна храна, само с цел да постъпи хуманно спрямо нея. Само човекът е способен да разсъждава, да преценява алтернативи, да се отказва от настоящо удовлетворение в името на бъдещо щастие или в името на някаква по-висша цел.

Разумът на човека му дава право на избор и възможност да го прави. Той избира какво да учи, колко да учи, къде да учи, какво и къде да работи, кои да са приятелите му, кой да е интимният му партньор, какви да са взаимоотношенията му с него, как да отглежда и възпитава детето си. Една майка може да научи детето си на полезни неща и да му помогне да се развие като интелигентна и успяваща личност, друга може да го разглези и да го превърне в лигльо/лигла, а трета може дори да го остави в някоя кофа за боклук или в сиропиталище. Всеки човек може да избира какъв и кой да бъде интимният му партньор и каква връзка да изгради с него. Всеки човек може да избира кои да са приятелите му и какви взаимоотношения да има с тях

От инстинктите у човека са останали само усещания и чувства, които за да се превърнат в конкретни действи трябва да бъдат възприети и осмислени от разума. Точно в разума сигналите, постъпващи от външната среда, се срещат с философията, знанията, принципите, вътрешно осъзнатите и възприети ценности, потенциала на интелекта, целите, желанията и т.н. От резултатите от тази среща зависят последващите решения, действия и резултати на личността във външната реалност. Не съществува човек, който без да осъзнава и без да мисли може да развие и поддържа приятелски взаимоотношения, любовни и семейни взаимоотношения или бизнес дейност. Човекът не може и до тоалетната да отиде без мисловен процес. Няма как да бъда убеден, че човек се телепортира в тоалетната, докато си мисли че играе тенис например. Няма как да бъда убеден, че за да се нахрани човек, е необходимо единствено да започне да изпитва глад. На човек са му нужни съзнателни и волеви решения и действия, за да поддържа живота си и да постига щастие.

Щом като човекът не може да извършва и най-елементарни избори и действия, без да се замисли и без да осъзнава какво му се случва, следователно той няма как да избере цялостна житейска философия несъзнателно, без да се замисля. Всеки човек съвсем осъзнато избира между индивидуализъм и колективизъм, свобода и подчинение, егоизъм и алтруизъм, капитализъм и социализъм/комунизъм, демокрация и диктатура.

Друг е въпросът дали изборът е информиран или не е. Но дори и по този въпрос човекът има избор – да се информира или не, да действа информиран или да изчака да получи още информация, да действа неинформиран или да потърси информация. Човекът също избира и как да подхожда към информацията – да разсъждава логично върху нея или да използва готовите и по-често елементарни решения, които му предлагат стереотипите, предразсъдъците и общоприетите правила.

Така или иначе, човекът избира сам фундаменталната философия и фундаменталните принципи на своя живот. Независимо дали е повлиян или не, независимо как и от кого е повлиян, изборът е негов и остава предпоставка за поведението му. Дори и притиснат до стената и оставен без възможност за по-добър избор, реално човек избира да се подчини, за да запази живота си. Точно в това се състои ужаса на диктатурата – в отсъствието на алтернативни избори. Но като съзнателен процес изборът живее винаги.

Човекът сам избира дали неговата фундаментална личностна философия да бъде егоизма или алтруизма. Често, заради манипулацията на тоталитарните режими и на изперкалите психолози и философи, този избор не е информиран – той е манипулиран. Но изборът, като такъв, остава. Много хора, независимо от причината, съвсем съзнателно избират алтруизма като своя личностна житейска философия. И живеят алтруистично – правят жертви в името на нещо по-голямо от тях, по-точно в името на нещо, което те си мислят че е по-голямо от тях. В повечето случаи от тези жертви няма никакъв смисъл – при взимане на повече и по-рационални решения може да се избегнат частичните неудобства и може да се постигне чиста печалба. Тук обаче се намесва най-ирационалната част на алтруизма – чувството за дълг. „Благодарение” на него хората се самоосвобождават от необходимостта да разсъждават и да вземат аргументирани решения. Те например си седят вкъщи с партньорите си, без да има нужда в дадения момент от това, и не излизат да се позабавляват. Но те са доволни, че изпълняват дълга си и не се оплакват, даже се чувстват добре от това – това може би е някаква противоречива, неадекватна и нездрава проява на егоизъм у тях, въпреки че егоизъм който се свързва с чувството за дълг е логическо противоречие, парадокс. Именно до подобни противоречия стигат хората когато се опитват, подчертавам опитват, да живеят според постановките на алтруизма. Тези хора в никакъв случаи не са егоисти – те са по-скоро последователи на алтруизма, негови почитатели, които правят, макар и не съвсем успешни, опити да го осъществят на практика. Или поне да го осъществят частично, колкото да приспят съвестта си.

Друг аспект от неегоистичната философия на някои хора е съзнателното подтискане на увереността и гордостта.  Последните са основни елементи от егото и проявите на егоизъм. Много хора, съвсем неоснователно, виждат в увереността в собствените способности нещо нагло и агресивно. Свързвайки увереността с наглостта и агресивността те съзнателно се опитват да не я проявяват, или поне да не я проявяват често. Така се опитват да постигнат смирение и наистина приемат, че от тях нищо не зависи, или поне зависят много малко и незначителни неща. По същия начин тези хора реагират и към гордостта. Както обичат подигравателно да казват „Ей, ама ти си бил много самоуверен бе!“, така те често „премъдро“ съветват „Абе, не се възгордявай толкова“. За тях гордостта е лошо нещо, затова те приемат добрите резултати не като вдъхновяващи постижения, а като символи на изпълнен дълг. Поради тази причина те не дават на себе си интелектуалната и духовна награда, която носи гордостта, а в компенсация очакват да получат одобрението на другите, похвалата, за да се почувстват значими. И ако не получат сърцераздирателно потупване по рамото противниците на егоизма, алтруистите, чувстват че остават на сухо. Някои от тях се ядосват на това и проявяват агресия към околните, а други го приемат стоически, защото донякъде са удовлетворени от това, че са по-близо до кантовия алтруизъм, алтруизмът в чист вид, такъв какъвто го е описал Кант – изпълнение на дълг без никаква печалба, абсолютна жертва, която дори изключва всякакво удовлетворение от постъпката. Такива хора нямат нищо общо с егоизма и не могат по никакъв начин да бъдат свързани с него. Те са го отхвърлили тотално като философия, оставили са само дребни, разрушени, проядени остатъци от егоистичната човешка природа, колкото да поддържат живота си, най-вече на физиологично ниво. Да, тези хора са живи, те задоволяват някои базови свои потребности, но доста често изпитват неоснователна вина, възприемат себе си като нищожна част от света и се развиват и действат най-вече, заради причината да изпълнят дълга си и да впечетлят другите, да им се харесат. Тези хора в никакъв случай не са егоисти.

Егоистът е съвсем различен човек. Неговата философия, неговите мотиви, неговите избори, неговите решения и неговите действия са съвсем различни, от тези на хората, посочени по-горе. Разбира се, с оглед и на способностите му, неговите резултати също са по-различни. Важното обаче е, че егоистът е егоист, защото той така е избрал – избрал е да бъде егоист напълно съзнателно и действа като такъв съвсем целенасочено. Друг е въпросът дали го признава или до каква степен е последователен. Хората толкова са наплашвани от думата „егоизъм”, че някои не смеят да си признаят, че са такива и да бъдат докрай такива.

Основният мотив за всеки истински егоист е достигането и използването на някаква ценност – независимо материална или нематериална ценност. За егоистът чувството за дълг е непознато чувство и не може да е мотив за поведение.       За него мотив за поведение е ценността. Това е така, защото егоистът не се срамува да се стреми към щастие. Той се гордее с този стремеж и с резултатите, които постига, използвайки уверено способностите си – и съответно няма нужда да се надува и да лицемерничи. Егоистът подхожда към другите хора позитивно, той търси ценността, доброто у тях. За егоистът другите хора не представляват опасност, а потенциална възможност за щастие, защото той не смята че изначално им дължи нещо.Също така, егоистът не е желае да подчинява другите и/или да им вреди , защото не смята че и те изначално му дължат нещо. За егоистът е важно първо да се изгради ценността, а след това на тази база да се градят взаимоотношенията, а не обратното. Егоистът следва само рационалният си личен интерес, интересът свързан с морално и позитивно създаване и използване на ценности. Егоистът обича близките си хора /роднини и приятели/, защото техните личности са ценни за него и комуникацията с тях му носи щастие.

НЕ ВСЕКИ ЧОВЕК Е ЕГОИСТ, ВЪПРЕКИ ЧЕ Е НОРМАЛНО, ЕСТЕСТВЕНО, ДАЖЕ И ПОЛЕЗНО ДА БЪДЕ ТАКА

 За финал ще цитирам думите на Натниел Брандън в една от главите на книгата на Айн Ранд „Добродетелта на егогзма“: „Тези, за които „всеки е егоист“, обикновено съпровождат това си твърдение с израз на цинизъм и задоволство. Но истината е, че тяхната позиция прави комплимент на човечеството, който то не заслужава.“

Автор Мартин Търпев

Read Full Post »