Хайде пак за минималната работна заплата

Сега, нека стане ясно най-накрая, че минималната работна заплата е инструмент, функциониращ срещу работниците.

Синдикалистът Ваня Григорова постоянно се изявява по медиите, защитавайки поредното увеличение на минималната работна заплата и представяйки това като защита на работниците. Явно госпожа Григорова е скарана и с икономическата логика, и с икономическата история.

Реално погледнато фундаменталната идея на минималната работна заплата е да се пречи на определена част от населението да участват на пазара на труда. Синдикатите я ползват като основно обещание на техните членове. Обещават им да направят необходимото да се изключат повече хора – които не са членове на техния синдикат – от пазара на труда, за да е по-лесна конкуренцията за оставащите на пазара на труда. Тази улеснена конкуренция ще се води при още по-високи цени – тоест заплати – и в резултат синдикатите ще получат бенефити за добре свършената работа.

Та, излиза, че нискоквалифицираните работници са най-ощетени от минималната работна заплата.

Да видим защо…

С едната ръка ви даваме кренвирш – в другата ви изпразваме хладилника

Сексуалният заряд между Кренвирш и Изпразваме е напълно уместен тук. Често в дебатите за Минималната работна заплата разгорещено се говори за алчността на работодателите. В действителност последните искат да наемат, тоест искат да споделят създаваното от капитала им богатство, но държава и синдикати забраняват. Ваня Григорова и Асен Василев казват „Не!“.

Григорова, защото има синдикални интереси, свързани с влиянието й върху политическия дебат.

Василев, защото има политически интереси, свързани с преизбирането на „Продължаваме промяната“.

Разбира се, не са само те. И ГЕРБ, и БСП, и ДСП…

Те продават обещания.

Само че тези обещания не са точно пред „беззащитните“ работници. Точно тях политиците прецакват.

Ако за някого е икономически смислено да бъде нает на, да речем, 700 лева,

споменатите по-горе симпатяги,

синдикати и политици

ще възпрепятстват това му/й наемане.

Като наложат задължение за заплата от 850 лева.

Защото за някои техни синдикални членове, изгонването на клетника от пазара на труда е добре дошло.

Колкото по-малко са участниците от страна на предлагането на този пазар, толкова по-високи цени на продукти от труда (сиреч заплати) ще могат да се договарят в полза на оставащите на този пазар.

А бизнесът не може изобщо без работници. Въпреки, че в днешното технологично време, тази опция е все по-близо. Така че влиянието на синдикалисти като Ваня Григорова ще става все по-пагубно. Защо да плащам на работник 700 лева или 850 лева (каквото е последното предложение на синдикатите), ако мога да ползвам софтуер или даже робот за съответната работа? Така, за да може Григорова да се изфука, че е „договорила“, да речем, 50  лева отгоре към Минималната работна заплата, някой досега работещ – по-точно много досега работещи – ще изгуби 700-800 лева.

Минималната работна заплата е забрана да работиш – при определени условия

Направо ще цитирам Мъри Ротбард:

„Чрез минималната работна заплата се постига принудителна безработица. На свободния пазар установяването на всяка заплата клони към дисконтираната пределна продуктивност на всеки нает. А установяване на минимална работна заплата означава, че тези с дисконтирана пределна продуктивност под легално установената минимална сума за плащане са изключени от възможността да работят, да бъдат наети.“

Какво е това „сложно чудо“ дисконтирана пределна продуктивност?

Елемантарно обяснено това е настоящата преценка от страна на работодателя на всички бъдещи приноси на работника за бизнеса – изчислени, спрямо пазарно формираните цени на резултатите от неговия труд, тоест по цени на продуктите на труда, които са производни на цените на благата, плащани от крайните потребители. Дисконтирането е свързано с времевия лаг. Работникът започва да работи в съответната компания и да създава приноси в бъдеще време. Тези приноси се случват с времево отлагане, затова са относително по-малко ценни за работодателя. Последният е вложил капитал, време, енергия, идеи в компанията, а работникът тепърва започва. Тепърва предстоят обучения, свикване с работата и работната атмосфера, грешки, бавене… Това се плаща от работодателя. Затова изчислението на икономическия ефект от наетия работник се случва с дисконтиране.

Ако обаче хора като Асен Василев, Бойко Борисов и Ваня Григорова задължат работодателя да плаща по-висока от тази, калкулирана с дисконтирането сума – например 850 лева, вместо 600 лева – на практика компанията губи от работника. Затова и го съкращава. Или не го наема изобщо. И той/тя се оказва в неприятната ситуация в стремеж да получи 850 лева, да изгуби 600 лева – според примера.

А в по-дългосрочен план такава политика гони хора от България. Съкратен си, не можеш да си намериш нова работа, стягаш куфарите, затананикваш си Графа и…  дим да те няма.

Което работи за истинския интерес на хора като Василев и Григирова – на политици и синдикалисти тоест.

Намаленото предлагане на работна ръка оказва някакъв натиск върху заплатите.

Какво още оказва този натиск?

Сготвяме захарен памук за вечеря

Инфлацията е любим захарен памук за политици и синдикалисти. Печатаните от ЕЦБ излишни – което значи отвъд реалните спестявания – евра правят всяка сума в евро по-малка в реално изражение. Логично – защото има повече левове и евра отколкото капитали и крайни блага. Тоест, според примера, взимаш 600 лева заплата, ЕЦБ печати, в отговор – понеже „базата“ на лева е еврото – БНБ също печати. В резултат всяка сума евро или лева става по-малко ценна – защото срещу нея стоят по-малко реални блага. Взимал си 600 лева, с които си плащал ток, вода, парно, храна. После се оказва, че срещу тази сума даже с тока и парното може да се озориш. Не, не, изобщо не ми говорете за ковид и война. Това източване на реалните спестявания се случва много преди първия китеац да кихне и много преди господин Путин да смени чипа в главата си и умът му да прищрака.

Оттам хора като Ваня Григорова кресват, че минималната сума трябва да е по-голяма – 850 лева.

За да компенсира спадът в реалната стойност на заплатата, който спад е следствие от инфлацията – тоест от политическото наливане на излишна валута в икономиката.

Абе някак перверзно е:

1. Първо фалшифицираш валутата на хората и им източваш реалните спестявания – тоест създаваш инфлация.
2. После се вайкаш колко бедни хора имало.
3. Вайкането прераства в цвилене по телевизионни студиа.
4. Цвиленето е сърцераздирателно, но съдържанието му е цинично банално – тъй като целенасочено си направил валутните суми, които взимат хората, по-евтини в реално изражение, а искаш те да се увеличат номинално.
5. Накрая връчваш сметката на бизнеса – тоест компаниите да се погрижат за реалното изражение на измислените от теб валутни суми.
6. Че и го обвиняваш този бизнес за това, че не става от пиле мляко, че Земята продължава да се върти и че не създава рай с безкрайни блага – като сочиш укорително с пръст прекалкулираните от твоята инфлация и твоята минимална работна заплата цени.

Е много удобно нали?

А всъщност все за едно иде реч:

• Политиците инфлират валутата и раздават заемчета и субсидиики, правейки нерентабилен бизнеса за много компании. Последните осъмват с объркани икономически изчисления, изтънени реални спестявания и дългове. Така на пазара остават предимно „наште хора“.

• Политиците и синдикалистите вдигат минималната работна заплата, правейки нерентабилен занаята за много хора. Последните осъмват с объркани планове за професионална реализация, изтънени реални спестявания и дългове. Така на пазара на труда остават предимно „наште хора“.

И какво остава накрая?

Захарен памук?

И напалм, че да сме все запалени по МРЗ

Какво прави човек с минимална работна заплата от 850 лева примерно в среда на вихреща се инфлация. Опитва да скъта някой лев. Но в инфлационна среда и особено заради малката сума скътването не е точно спестяване с дългосрочна перспектива. Скътването е спестяване за скорошно крайно потребление. Понеже скътаната сума е нищожна в реално изражение, я планираш за текущ разход, който се е наложило в кризата да поотложиш. Я ще си постегнеш колата, я ще наваксаш със сметките за ток и парно, я ще платиш заема си към най-добрия си приятел, най-много, дет се вика, да се заредиш с няколко литра домашна ракия, че да изкараш зимата. Тоест тези 850 лева отиват в крайно и не особено перспективно потребление, защото са много малко в реално изражение. Я, каква рима се получи.

Следователно като увеличават така минималната работна заплата, политици и синдикати само наливат масло в огъня на инфлацията и създават натиск на цените да растат още и още.

И сега внимавайте: Минималната работна заплата се получава от относително по-бедните хора. За тях е характерно, че харчат по-голям процент от дохода си за крайно потребление. Тоест МРЗ отива директно в цените. НО, понеже харченето й е основно, да не кажа само, свързано с крайно потребление, натискът върху цените е по-голям от увеличението на МРЗ, с което се фукат синдикалисти и политици. Не забравяйте, че производството на храна, ток, топлина, мебели, кухненски уреди лаптопи и каквото се сетите изисква разходи за капитала, тоест за машините и материалите, с които се произвеждат тези блага. А когато капиталът не е нараснал, а крайното потребление се натиска нагоре, на практика процентът увеличение на минималната работна заплата отива директно в това, че се генерира повече потребление, отколкото създаване на богатство.

На практика минималната работна заплата натиска свирепо крайното потребление. НО производството на благата също изисква потребление – потребление на ресурси и капитал. И, за да можем да произвеждаме и потребяваме и в бъдеще, нарасналото потребление на капитал СЪЩО трябва да се компансира. Затова всъщност всеки процент увеличение на минималната работна заплата създава потенциал цените на крайните блага да се увеличат с по-голям процент. А в среда на избуяла в цените инфлация последният процент ще е много по-голям. Тъй като работниците изработват краен продукт, но не и капитал, изкуственото увеличение на минималната работна заплата създава по-сериозен натиск върху цените, отколкото увеличава дохода на работнците.

В резултат последните стават по-бедни.

В заключение

Действия като тези на Ваня Григорова и политиците създават опасност за работниците, защото:

• Минималната работна заплата представлява на практика минимална цена на техните продукти от труда. Така много работници са изключени от пазара на труда – остават без работа.

• Минималната работна заплата затормозява бизнеса в образуването на капитал – а оттам идва търсенето на продукти от труда.

• Минималната работна заплата увеличава валутата, отиваща в крайно потребление – което вдига цените на благата, които работниците потребяват повече, отколкото е вдигната заплащаната сума

• Минималната работна заплата стимулира компаниите да заместват човешки труд с технологии. Така оставащите на работа служители стават още по-малко и техните заплати се вдигат изкуствено за сметка на многото съкратени и ненаети хора.

• Минималната работна заплата служи като реклама за синдиката и политици във времена на избуяла в цените инфлация – докато всъщност подсилва инфдлацията и ефектите й върху цените.

В крайна сметка позитивният икономически ефект за някои хора бързо става на прах – щом се изразят ефектите й напълно.

А крайният и най-устойчив ефект от минималната работна заплата е PR. Във връзка с това и за финал ето цитат от Мъри Ротбард:

„Правителствените помощи за безработица са важна последица от субсидирната от правителството безработица, причинена от минималната работна заплата и действията на синдикатите. Когато минималната работна заплата доведе до безработица, правителството започва да подпомага безработните, пострадали всъщност от синдикалистката политика на солидарност и принудителни работни заплати. Чрез получаване на помощи за безработни, маса от потециални конкуренти на членовете на синдиката остават вън от пазара на труда, а така се дава възможност за още разгръщане на политиката на синдикатите. И това отстраняване на работници от пазара на труда се финансира от данъкоплатците – от цялото общество.“

Порочен кръг: Правителството дава помощи на хора, които остават безработни. Така правителството става „добро“. Синдикатите издействат по-високи заплати за членовете си, намалявайки конкуренцията, чрез минимална работна заплата, договорена с правителството. Така стават „добри“ – за членовете си и за икономически наивните работници. Последните бързо стават безработни, заради неадекватната минимална работна заплата и се осланят на помощи от „доброто“ правителство.

Този порочен кръг обаче се търкаля.

Към поредната пропаст.

На напомпаната инфлация.

И дълбоката рецесия.

За които ще бъдат обвинени капиталистите.

Които иначе осигуряват създаването на всичко, което може да се консумира и с минимална, и със средна и с максимална работна заплата.

Ирония? Ташак по-скоро.

Автор Мартин Търпев

Реклама