Алтруизмът грешно се възприема като вършене на добро. На практика, алтруизмът е философия, която показва кое е добро, според нейния специфичен морален кодекс.
Този морален кодекс най-общо се свежда до следното: човек носи своя дълг и трябва да прави жертви в негова полза – само така, човекът ще бъде добродетелен.
Алтруизмът изисква служене. Тъпо, безмозъчно служене. И то не на някого, а на нещо. На семейство, приятелски кръг, църква, държава… На някакво мъгляво изискване да бъдеш добродетелен.
Това изключване на части от мозъка неминуемо води до бъгове. Много ясно, че когато човек приеме като морален кодекс следването на абстрактен дълг, умът му се замъглява и обърква. Следствията са доста, но едно от най-разрушителните е
Бягството от отговорност.
Да, независимо, че постоянно дрънкат за задължения, алтруистите, тези баш истинските алтруисти, на практика са изключително безотговорни хора.
Защо става така?
Алтруизмът откъсва мисълта и желанията от реалните ценности и обстоятелства. За алтруистите е достатъчно просто да усещат, че са добродетелни, понеже изпълняват своя дълг. Което не им коства кой знае какви усилия: достатъчно е просто да се оставят инертни на обстоятелствата и да вършат каквото им се каже.
Инертността. Тя е като наркотик за алтруиста. Той оставя решенията на шефа си, на брачния си партньор, на роднините и приятелите си. Смята, че, ако поиска увеличение на заплатата, по-добри условия да си върши работата, повече разнообразие и секс в брака и повече приятни мигове, планирани от приятелите, ще се покаже като „гаден егоист” и ще нарани хората.
Само че така се приспива отговорността.
Нормално е, когато настройката ти е такава да не си много отговорен човек. Не бъркайте чувството за постоянен дълг с поемането на отговорност. Всъщност те са противоположни концепции за живот, тъй като дългът тушира мисловната активност, а отговорността я засилва и изисква тя да е изострена.
Отговорният човек не се води от чувство за дълг. Двигателите на неговото поведение са ценностите, резултатите, желанията, личното му его. Той се чувства отговорен за собствения си живот и за здравето на егото си, затова е отдаден на внимателни преценки, обмислени действия и достойни постъпки.
Истински отговорният човек е егоист по своята природа.
За алтруиста нещата в горния абзац не са кой знае колко ценни. Да, ценни са на думи, но всъщност същността и ценността им са забулени в плътна мъгла. Алтруистът просто служи. И служейки става пасивен. За него стават значими и видими задълженията, а не ценностите.
До какво води тази пасивност?
До липса на гордост, достойнство, кураж, енергия, креативност…
Води и до липса на отговорност обаче!
Нелепо е как алтруистите дрънкат само за „доброто на другите”, а всъщност заради своята инертност не са особено полезни на другите. По-конкретно тук имам предвид изграждането на културата „Не е моя работа” у психиката на алтруиста.
„Не е моя работа”
Липсата на жажда за собствена гордост, естествено води до липса на желание за действия, извън обсега на тези, предписвани от дълга. Защо да измисляш и осъществяваш вълнуващи изживявания за приятелите, след като така или иначе си добродетелен, изпълнявайки съпружеските си задължения, служейки на семеството си и притичвайки се на помощ на приятели при нужда? Така де стига ти толкова. Добър човек си и би трябвало да те обичат.
Защо да проследиш и да се грижиш за това как резултата от твоята работа се отразява на компанията, в която работиш, след като стриктно си изпълнил това, което са ти възложили? И защо да проследяваш стъпките до важните резултати? А и вече минава 18 часа, така че… ракията вкъщи чака все пак.
Да, често алтруистите – може би донякъде от умора и втръсване да служат – стават абсолютно апатични към неща, които не ги касаят абсолютно пряко. И по-точно към неща, които не касаят абсолютно пряко изпълнението на техния „свещен дълг”.
Тази пасивност има тежка цена. В нея се включват загуба на достойнство, кураж, пари… загуба на енергия за живот. Забелязвали ли сте как отявлените алтруисти често са като изпити. Само охкат, пъшкат, изразяват страхове и съмнения. Имаш чувството, че не говорят, а скимтят.
Но има и по-тежки последствия, родени от философията „Не е моя работа” и от загубата на жизнена енергия…
Например случаите на домашно насилие. Прочетох поредна статия как, особено в малките български градове домашното насилие е със стряскащи размери. Като основен проблем, в изследването се поосочва
Толерантността към домашния тормоз!
Представяте ли си? Толерантност! Към тормоз!
И когато прочетох това, се сетих за случаи, в които съм чувал съвети от типа: не им се бъркай, не е твоя работа, те си решават…
За мен е първобитна културата, поставяща семейството по-високо от индивида. Първобитна е и културата, поставяща обществото и държавата по-високо от индивида. Това е култура, която отглежда безотговорността.
Това е култура, правеща хората склонни да не се безпокоят какво става с жената, детето, или мъжа, зад затворената врата на апартамента. Защото „това са семейни въпроси”.
По същия начин, алтруизмът като философия вреди на отношението към работата, бизнеса, образованието, политиката…
А градивната за мен философия?
Егоизъм! Пълна и безкомпромисна отдаденост на ценностите, която култивира гордост, достойнство и страст към индивидуалната отговорност. Егоистът, истинският егоист, не се сковава пред неща като традиции, дълг, йерархия. Той преследва ценностите. И затова е склонен да се държи отговорно. Вдъхновен е от постигането на градивни резултати и от окончателното справяне с проблемите наоколо.
Бъдете егоисти и:
- Наслаждавайте се на себе си
- Отдавайте се на работата си и гонете резултати
- Гордейте се с постигнатото, за да се зареждате с енергия и мотивация за още
- Резчитайте уверено на преценката си, но внимавайте, бъдете отговорни, а не самонадеяни
- Действайте и реагирайте в името на ценното и правилното
И например потрошете от бой насилника в съседния апартамент!
Бъдете отговорни и хранете егото си здравословно!
Автор Мартин Търпев
Браво много точно и смело казано!